През 2154-та планетата Земя е изоставена от малобройната, но сплотена прослойка на свръхбогатите, които са се нанесли на пригодена специално за високите им стандарти скандално луксозна космическа станция. Новият хабитат на привилегированата класа се нарича „Елизиум” . Такова е и заглавието на премиерния скъп, зрелищен, но компрометиран филмов опит да се компилират жанровите конвенции на екшън фантастиката, социалната алегория, антиутопията и футуристичната (почти) постапокалиптична спекулация. Резултатът е експлозивен, достатъчно кървав, физически интензивен, но не особено интелектуален или ироничен рейд срещу днешното световно статукво, при което така наречените 1% свръхбогати притежават повече ресурси и влияние от останалите 99%. С тази остра критика от бъдещето за настоящето талантливият южно-африкански режисьор Нийл Бломкамп прави солидна крачка назад спрямо страхотния си дебют „Сектор 9” (2009).
Но да се върнем в 2154-та на станцията „Елизиум” и на нейния протекторат, населен с пролетариат – третата планета в слънчевата система, превърната в последна дупка на кавала от първенците. Разкошният високотехнологичен богаташки дом притежава формата на въртящ се пръстен, видим за просто и просешко око от повърхността на низвергнатата Земя. На синята планета са останали героите от червената идеология. Потиснатите представители на работническата класа гледат замечтано към Космоса и бленуват битие на „Елизиум”.
Но „избраните” са се постарали „болните и бедните” никога да нямат възможност за интеграция на лимитираната обетована площ. Те контролират огромното многомилионно гето, в което се е превърнала любимата нам Тера, брутално и безкомпромисно. Репресираното мнозинство прекарва почти цялото си време по фабриките, произвеждайки роботи, които после стават техни мъчители. Правителствените цербери и корпоративните лешояди от „Елизиум” държат в подчинение мърлявите проли и ги третират като различен – и низш – биологичен вид.
Всъщност в този филм Нийл Бломкамп показва как свръхбогатите действително са се превърнали в нещо като друга раса. Те се отличават с релефни подкожни фигури по себе си и имат личен биологичен код, позволяващ им да ползват удивителни лечебни капсули, които ги спасяват от цялото бреме на захабяващата се телесност. Бедните нямат достъп до изцелителните програми на новата технология дори и да успеят да навлязат в пространството на „Елизиум”. Те са обречени.
Не така смята главният герой Макс (Мат Деймън). Докато е още малък футуристичен Гаврош една монахиня му предсказва на испански, че е предопределен за велики дела. Години по-късно като част от работническата класа той ще трансформира егоистичното си желание за лично спасение в общочовешки жест на солидарност и безмерна смелост.
Бломкамп не оставя много пространство за интерпретации – „Елизиум” е неговият социалистически манифест, утилизиращ механиката на научнофантастичния екшън. По подобен – но много по-успешен – начин той експлоатира жанровите кодове на филмите за извънземни посещения, за да конструира впечатляващия си анти-апартейд опус „Сектор 9”. За да не останат съмнения в неговите социално ангажирани намерения на въпрос дали така си представя бъдещето след 140 години той отговаря – „Не, не, не. Това не е научна фантастика. Това е днес. Това е сега.”
Алюзиите с нашата – вече дистопична според мнозина – действителност са очертани релефно като кодовете и фигурите по телата и лицата на обитателите на „Елизиум”. Мостът с горещия политически картоф на нелегалната имиграция в САЩ е вдигнат от кадрите със стотици бедняци от латино произход, които копнеят за по-качествена екзистенция, но са посрещнати от враждебната бяла раса, незачитаща правата им. Опресорите от „Елизиум” са всинца етнически монолитни с принадлежност към кънтри клуба и имена като Делакроа (студената пазителка на космическия хабитат, изиграна от Джоди Фостър). Изключение прави президента Пател, но неговия образ и бекграунд са сведени под санитарния драматургичен минимум. Великолепният Уилям Фикнър прави страхотна роля като костюмираният корпоративен мениджър, който изпитва болезнено презрение и отвращение към хората на Земята. Той прилича на злокобен свърх-човек, въплътеният мокър сън на „Уолстрийт”, футуристична кръстоска между Гордън Геко и някой еманципирал се изкуствен интелект. Експлоататорите в „Елизиум” са in your face препратка към съвременната бизнес и политическа класа.
„Бремето на белия човек” е дорисувано от мърлявия over the top злодей Кругер, изигран с подобаващ южно-африкански/апартейдски акцент от Шарлто Копли, отговорен за вдъхновяващото централно изпълнение в „Сектор 9”. Образът на Шарлто напомня малко на очарователно недодялания и заплашителен „Уличен проповедник” (Долф Лундгрен) от култовия деведесетарски хиперпровал на Робърт Лонго „Джони Мнемоник”. Още няколко елемента от историята, сред които обстоятелството, че героите складират и пренасят важна информация в главите си, препращат към киберпънк/джънк издънката по Уилям Гибсън, което сигурно е последната желана асоциация, особено за амбициозна фантастика, но…
Именно ясно заявената социална ангажираност на „Елизиум” става жертва на студийните изисквания за пищен спектакъл. Там където можеше да има тревожно портретуване на бездната между елит и тълпа сетивата са атакувани от безмилостен „шейки кам” екшън. Режисьорските фойерверки изсмукват от антиутопичната енергия, заложена в ДНК-то на филма.
Колко е жалко когато Майкъл Бей триумфира над Оруел? Колко е тъжно когато възможността за подривна социална критика пада в плен на добре познатата ни холивудска схема за героя и саможертвата? Колко е обезкуражаващо когато черният хумор, футуристичната ирония и моралната двойственост са отхвърлени за сметка на сополивата мелодрама и прибързани спасителни решения „в последния момент”? Колко е фрустриращо когато сюжетни устройства by the book превземат на абордаж амбицията за изграждане на пълни, плътни човешки персонажи?
Колко всъщност… Май, че не е много. Не е като да не сме го очаквали. Въпреки „Сектор 9”, който струваше няколко пъти по-малко. Корпоративната машина продължава да задушава креативността. Към настоящия момент в токсичната студийна среда антиутопия от калибъра на „Бразилия” e утопия. Драматично сваляне на критериите и редуциране на киноманските страсти са основните градивни материали за бъдещото посрещане на филми като „Елизиум”.
[You must be registered and logged in to see this link.]
Индекс 
▶Добре дошли!
▶Най-ново:
Нед Яну 19, 2014 11:19 am by 
▶Кой е онлайн:
Календар