Даниел Атлас (Джеси Айзенбърг), Хенли Рийвс (Айла Фишър), Джак Уайлдър (Дейв Франко) и Мерит МакКини (Уди Харълсън) са „улични” илюзионисти, всеки специалист в своята област, които са събрани заедно от мистериозен благодетел, който остава в сянка. Година по-късно те се наричат „Четиримата конника” и организират грандиозно шоу в Лас Вегас, в края на което извършват впечатляващ и на пръв поглед наистина магически обир на банка във Франция, а парите раздават на хората в публиката.
С разследването на престъплението е натоварен агентът на ФБР Дилън Роудс (Марк Рафало). Той е принуден да работи с детектива от Интерпол Алма Дрей (Мелани Лоран), към която изпитва инстинктивно подозрение, но това не се отразява на твърдото му решение да „закове” „Конниците”, които обещават още по-дързък трик за следващото им представление. Те обаче са винаги една крачка пред него и за да разкрие връзката, мотивите и истината зад престъпленията, Дилън е принуден да се обърне за помощ към прочутия разобличител на фокуси Тадеуш Брадли (Морган Фрийман).
На базата на горния синопсис и на рекламната му кампания, очакванията ми към „Зрителна измама” бяха като за непретенциозен, приятно развлекателен и неангажиращ „heist” трилър и в известна степен той се оказа точно това. Но само в известна степен, защото дори и да не се втелявам излишно по адрес на традиционните качества, които търсим в един наистина добър филм – дето се вика, да не се взирам много, че колкото повече се взирам, токова повече недостатъци виждам (ако ми позволите тази лека заигравка с рекламното изречение, което е „колкото повече се взираш… толкова по-малко виждаш”) – в крайна сметка той има няколко недостатъка, които му пречат да остави наистина добро впечатление.
Един от тези недостатъци е развитието на героите – знам, че като за „лятно развлечение” това е излишно взиране, каквото казах, че няма да правя, но съм длъжен да го отбележа, защото останах доста разочарован, тъй като по този параграф филмът започва доста обещаващо, но в последствие издиша сериозно и всичко по-интересно около образите и дълбочината им се дължи само и единствено на актьорите. А този проблем идва най-вече от това, че след началото на филма Четиримата конници стават поддържащи герои за сметка на Дилън и Алма, чиито взаимоотношения могат да ви приспят от скука. Имам чувството, че дори Майкъл Кейн има повече екранно време от илюзионистите, а той е вторичен образ и нищо повече.
Най-големият проблем обаче, този, който наистина успява да развали филма, е финалът. И тук включвам не само характерния (а в последно време и направо задължителен) „туист”, с който ни се разкрива мотивът и главният отговорник (Петия конник) зад цялата „мистерия”, но и приключването на една-две от вторичните сюжетни линии. Слава богу, поне не става дума за някоя свръхестествена резолюция, а оставаме в рамките на реалността (доколкото е възможно за подобен филм). Вярно, че подобно нещо проработи за „Престиж”, но за всеки един като него има по 100 като „Червена светлина”, който все още ни е трудно да преглътнем.
Откъм положителната страна също няма да се впускам в подробности и ще кажа само, че режисьорът Луи Летрие не се е бутал там, където не разбира (да философства излишно върху естеството на „магията” или върху тежкото битие на илюзиониста, а повярвайте ми, част от сюжетната нишка позволява подобно нещо), а е заложил на това, което умее добре и което е необходимо за един филм с претенции за лятно забавление – динамиката. Даже е попрекалил в епизодите, които не са чисто екшънски – има дълги кадри с летяща насам-натам камера, от която направо може да ти се завие свят.
За финал, „Зрителна измама” оставя леко горчив вкус заради споменатите недостатъци, без които щеше да е наистина чудесно развлечение, но предвид това, че изначално е замислен като непретенциозен и неангажиращ летен хит, не е трудно човек да му даде „pass”.
Индекс 
▶Добре дошли!
▶Най-ново:
Нед Яну 19, 2014 11:19 am by 
▶Кой е онлайн:
Календар